Историята на един сервитьор

Факт е, че се казвам Андрей. Това е проблем. Това е сериозен проблем, имайки предвид, че работя в ресторант. Механата е място, където хората се разхождат, разхождат се, надуват се, светят звездите на небето, релаксират и т.н. Не съм много доволен от това, защото знаете какъв контингент имаме. Наистина не харесвам тази шибана дума - селянин. Но какво можете да направите? Работата си е работа.

Рано или късно всички се сблъскваме с този проблем - клиентът/гостът/клиентът/посетителят/купувачът не разбира. И той казва: „По дяволите, не разбирам!“. И сервитьорът се усмихва и се изчервява, въпреки че този, който не е разбрал, трябва да се изчерви. Когато не разбирах тригонометрията в училище, се изчервявах.

Какво точно не разбират гостите? Е, например: - Хей, копеле, ела тук. - Слушам те. - Ей, гъмно, ама какво ми прави кръвта в телешките шишчета. - Това е съкровище, сър. - По дяволите, ти искаш проблеми? Шашликът не се пържи! Обадете се на администратора. Пристига администраторът. - Ей тука ми дадоха сурово месо. - Месото не е сурово, то е просто ихор. Това е нормално за телешко. Просто, в противен случай кебапът ще бъде сух и невъзможен за ядене. - Да, ти ми кажи какво, пържа шиш кебап от четиригодишна възраст, сега ще отида и ще кажа на шиш кебап как да пържи. Отива на барбекюто и обяснява - Братко, слушай, добре, признай си: ти не си истински барбекю, не разбираш как се пържи месо

И тук идва историята за това как се маринова в маянезия, пържи се на лоза, как се пие, строят къщи, отглеждат деца, за това какъв истински мъж е той и как знае как да отглежда кастрик, за това как е хвърлил смукатели на бабата през деветдесетте. Не се оплаквам, в никакъв случай. Това е нормална практика в моя град. В моя град, където деветдесетте години все още стоят, така че всичко е наред. Просто гостите не разбират и това е лошо.

Наскоро с шефа на производството опекохме агне на шиш точно на лятната площадка. Един мъж се приближи до мен и стана. аз пека агнешко. Казва "Вие готвач ли сте?". Отговарям да. Той казва: „Имам двама готвачи от Бог в моето семейство: майка и съпруга. Те, разбира се, не са учили никъде и не са работили в ресторанти, но готвят по-добре, отколкото във всяка институция. Нищо не казах. Тогава по някаква причина ми каза как правилно да готвя окрошка, че баба му го е приготвила по този начин и тук всичко е прецакано.Няма друг начин. И тогава той си тръгна и аз не го видях.

Тогава дойдоха музикантите и започнаха да пеят. И започна същинската гавра: вакханалия! Всички се изсипаха да танцуват. Първата песен беше "Букет бели рози". През вечерта тази песен може да звучи пет пъти и това е добре. След това запяха „с летяща походка ти излезе от май, нещо там през септември януари“. Мислех, че тези песни са отдавна забравени, но не. Годината е 2012, всички са на 40-45 години, но всички искат да си спомнят младостта, дискотека и си поръчват „И пак сива нощ и само на нея вярвам“. Танцуват, опипват чужди жени по задниците, после се бият, а час по-късно пият заедно на една маса. Но тогава музикантът обяви в микрофона: „И сега тази песен ще звучи за Игор от отдела по продажбите“. Отначало си помислих, че сега ще прочетат словото за полка на Игор наизуст под музиката, но не. Тези въвеждащи акорди прозвучаха от ада и се втурнаха "ЗДРАВЕЙ АНДРЕЙ!" С Ирина Алегрова разбрахме, че не живея напразно. Че някой иска скоро да прегърне. В центъра на дансинга танцуваше същият Игор, който хапваше недопечено барбекю и по лицето му личеше, че е щастлив и доволен.

После пак "сива нощ", след "бели рози", после "Ти си моят гълъб, моят нежен ангел" и всички танцуват и се забавляват. Жените се качват по масите, вдигат полите си, показват на всички късите си панталони и в същото време се смеят щастливо. Всички съпрузи са се гмуркали в салати от дълго време. Имаше случай, когато една дама се възмути от скаридите, че нямат екстравагантен вкус и не са изискани, а след това се напи, заспа в тоалетната и, извинете, глупости, след като падна от тоалетната.

После пак "Здравей, Андрей" и с ужас приключих с овена и се върнах в уютната си работилница. Очите ми кървяха и исках да си отрежа ушите. Разбрах, че никога няма да бъда сервитьор.

източник